Всяко време предпазва

June 14, 2015

– Сега, ти си Мая Новоселска.
– Аз съм Мая Новоселска.
– Да. Хората очакват нещата, които кажеш, като прочетат това, да си кажат “Еее, това е – велика. Велика!”
– Или „Ей, че смешно!”
– Добре, да започнем така. Уличница лоша дума ли е според теб?
– Еми, да ти кажа, много зависи от гледната точка и конкретния случай и в каква ситуация казваш уличница. Но, street man, street woman – виж колко хубаво звучи. Чудно!
– Не е като уличница?
– Не.
– Питам те, защото знам, че много ходиш по улиците и заговаряш хора така.
– Много обичам. Много.
– Защо?
– Така усещаш живота. Да ти кажа, в затворените пространства не се усеща много живот, а на улицата. Дори да ти кажа, обичам и полето и гората, но на улицата знаеш ли колко интересни случки стават?
– Градски човек ли си?
– Не. Повече съм селски тип. То и името ми е такова.
– Новоселски тип.
– Да, да, новоселски тип съм (смее се). Човек трябва да зажаднее да види хора. Има такива моменти и тогава се бухваш с голямо удоволствие в градът. И по улиците виждаш такива чешити, такива типажи, ама ти го виждаш живота. Обичам хората, обичам да ги гледам, обичам движението. Много е интересно – кой как реагира, изражения, кой как се е барнал.
– Добре, как решаваш с кого да се заговориш?
– То е импулсивно, в ситуация, някой нещо прави, нещо се случва…
– Кажи някоя случка?
– Е, сега ме затрудни много. А, сега ще ти кажа. Смях се много. Пролетта отивам на Женския пазар и там нали знаеш, всеки вика – марули, салати, репички, луци. Един хванал по десет марули във всяка ръка, значи общо двадесет, ама много марули, като пачки ги носи, и вика „Айде на пресните марули, айде на пресните марули с бандерол.” Много е хубаво на улицата.
– Каква е улицата сега и преди 30 години?
– Първо, сега има много повече коли и ремонтирани улици, които след месец отново се ремонтират, има много шарени хора.
– Почнахме ли да приемаме шарените хора? Защото едно време нямаше много.
– Тотално. Тотално да.То избухна това нещо, това желание за цветност. Има млади хора, изключително красиви, хубави, свободни.
– В тях ли ни е надеждата?
– Да.
– Ние сме заминали?
– Защо да сме заминали? Обременени да, но заминали – не.
– Какво може да им дадем?
– Каквото поискат. Ако можем.
– А може ли да ги предпазим от нашата обремененост.
– Ами, то времето е такова – то ще ги предпази по някакъв начин. Така мисля. Всяко време предпазва. И трябва гърбици да имаме, като камилите. И вътре в гърбиците да се носят най-ценните неща.
– Какво носиш в твоите?
– (Дълго мълчание) Надежда.
– За?
– Надежда.
– Ти си търсещ човек. Задаваш си въпроси и търсиш отговори. Може ли да се каже така?
– Виж, отговори няма. Има търсене. Само въпроси и търсене, което е по-хубавото.
– Истината е в търсенето?
– Да.
– Много хора си мислят, че са намерили отговорите.
– Да ти кажа, това ги затруднява. Те мислят, че ги облекчава, но ги затруднява.
– Това ли е тяхната надежда, че са намерили отговорите?
– Може и така да се приеме. Виж, всички сме изгубени в превода. “Светлината се губи в петата лампа”, както е казал Булгаков.
– Добре. Хайде да говорим за друго. Нямаш Фейсбук, нямаш мейл, нямаш нищо.
– Не, нямам.
– Ти не си модерна жена.
– Не, изобщо не съм.
– Къде си останала? В коя епоха?
– В годините на джаза в Щатите.
– За там си родена.
– Да, много обичам.
– Май има много хора, които си мислят, че не са родени за днешното време.
– Много, много има.
– Това не е ли опит за бягство, самозаблуда, че едно време, някога, е било по-хубаво?
– Да и това, но знаеш ли, духът… Има години, епохи и хора с един страхотен дух, които ни привличат, които са за нашия дух и духът ни иска да е там.
– Твоят е джаза.
– Да.
– Мая Новоселска е в джаза?
– Да. Хората, които мислят по-свободно, по-лежерно.
– Рядко даваш интервюта, рядко се появяваш.
– Много пъти съм го казвала – човек като говори, ръси страшно много глупости. Обожавам животните и растенията, защото те мълчат и казват едновременно всичко, без да говорят. Ние от много говорене сме се овъртолили тежко.
– Добре, а имало ли е моменти, в които ти си е искало да кажеш нещо на всички, да изкрещиш?
– Не, да изкрещя в никакъв случай. С крещене работите тотално не стават. Като съм на сцената. Мисля си, че всеки, с таланта си, дали е в ръцете, в гласа или в тялото, да си върши с любов и кеф нещата, всеки си го казва. И аз се опитвам от сцената нещо да кажа.
– Нямаш нужда да излезеш извън нея, за да развееш байрака?
– Не. Никаква.
– Към какво те връща новото поставяне на „Улицата” – след толкова години отново да играеш това?
– Ами към хубавото време, когато имаше повече вяра.
– Сега няма ли я?
– Има я, но нещо много се изкриви.
– А имаме ли памет? Сега май много неща са изкривени и ги няма.
– Няма го свалянето на шапка, няма го „Добър ден”, уважението, честността. Виж как като кажеш тази дума и абсолютно все едно изричаш нещо друго. А паметта – кажи как да я има като тук само се руши? Само се руши и се разместват файловете.
– Да завършим все пак оптимистично. Иначе, всичко е наред? Ще се оправим, нали?
– В „Улицата” има един много хубав откъс между баща и дете. Детето пита „Тате, ще се оправим ли?” И бащата „Ще се оправим, ще се оправим, няма как, ще се оправим.”
– Няма как?
– Няма как, ще се оправим.

Всяко време предпазва