February 16, 2015

– С мъжа ми се запознахме в провинцията, лека му пръст. Тогава бях на 23, следвах в учителския институт в Плевен. Една вечер се прибирам от приятелката ми от телевизия. Произхождах от бедно семейство, такива работи, луксове – нямахме.
– Била си при нея да гледаш телевизия?
– Телевизия, да. Всяка вечер гледахме. Прибирам се пеша към единадесет, тогава бяха спокойни времена. Минала съм покрай него в гръб, той ме видял и си вика Тая отзад е добре, ама отпред ако е някое Квазимодо, кво ще правя? Това после ми го разказва. Бил командировка, чакал рейса да се прибира. И тръгва след мен. Стигам си аз до блока, понечвам да отворя и той ми казва “Извинете, може ли?” Пък блока и градската градина ги дели реката. И казва “Може ли да отидем в парка?”. И аз: “Моля, колко е часа?”
– Ама без да те познава, без нищо?
– Не, за пръв път го виждам. Гледам момче някакво. “Не, не”, викам, “Аз сутринта съм на лекции”. “Добре тогава, дайте си адреса?” “Най-лесно, ей го е, то го пише, улицата, блока.” След два дена почвам писма да получавам. Почнах и аз да отговарям.
– Ама ти си го хареса?
– От любопитство, момче, симпатично, не е лошо, ама изведнъж да го харесам, не. И колко му е за едно писане.
– Не си се влюбвала от пръв поглед?
– Ооо, не, не. Аз съм влюбчива, ама да обичам така. Пък и в тъмното, в единадесет часа, ни го знаеш, ни нищо. Пък и винаги съм била с акъла си. Аз съм имала случай да ме дърпат, да ме викат да се женим, аз съм се хванала за едно дърво и му викам “Бе, махни се оттука, бе, малка съм, не мога да се женя.”
– Била си красавица, значи?
– Симпатична бях, да. Бях слаба, танцьорка съм. Танцувах народни танци.
– И какво, писахте си писма?
– Писахме си писма към една година, аз ще завършвам вече…
– А имала ли си приятел по това време?
– Не. Много трудно беше, аз се занимавах с много неща. Танцувах, ходех на училище, време нямах. Де да знам, не ми се занимаваше. Кандидати имах, ма то се да се женят веднага. Заеби тая работа. После ходих в Швейцария на турне, случи се, че съм забравила едно писмо, захвърлила съм го някъде. И после го намирам аз и много тактично пиша така “Здравейте, как сте? Извинявам се, че толкова дълго не съм писала. Но все пак да попитам как сте, да не сте се оженили?” Той само това чакал – веднага се обади по телефона, “Ела в София.” Абе, каква София? Аз нямам пари да дишам, нямах работа още.
– Това коя година?
– 65-та. Както и да е, изпрати ми пари да дойда, стоях два дена, води ме на ресторант едната вечер, запозна ме с неговите приятели, които ни станаха кумове после. На Нова година ме покани пак, ходихме до Рилския манастир и там след пет дена се оженихме.
– Е, защо толкова бързо? Ти не си го познавала!
– Еми не съм го познавала, ама без работа, нямаш пари, изобщо не съм разсъждавала толкова, бях в някакъв унес. Вече го бях виждала няколко пъти, не е лошо момче, симпатично, ма то можеш ли така бързо? И така, то някак си свикваш, навик ти става. Първите пет години бяха много хубави, много учтив, много уважителен, много това онова, докато беше жив баща му. Умря ли баща му, той за да се представи, че е мъж на сестра си и майка си и на мен, каквото и да се случеше, на мен започна да си го изкарва. Много ревнив се оказа, ама много, аз съм яла бой от ревност, няма да ти разправям какви побоища. И така, просто животът ми и семейството ми е било такова, че съм била много търпелива. Търпя и все се надявам, че нещо ще стане. Та така, изкарах 47 години с него. Три години го гледах болен.
– Съжаляваш ли?
– Не. Аз по принцип за нищо не съжалявам. Защото, да кажем, вина имам и аз. Не само той. Щом сме двама, значи и двамата.
– Добре, как се живее така 47 години с човек, който не ти е по сърце и те е тормозил?
– Еее, питаш ли ме?
– Ето, питам те.
– Сега като си мисля вечер как съм издържала… Даже, вече като беше болен, си викам “Ей, тоя ще се усети какво ми е причинявал, някак си ще се извини.” Ей толкова не каза.
– Какво те е задържало?
– Не знам. И да се върна в Плевен, какво? Тука не съм оставала без работа, и сега още работя. Ама викам, айде, все ще мине, ден, два, седмица, ще му дойде акъла, ама понякога беше много жестоко. Аз и на квартира съм излизала, гонил ме е, колко пъти, минат три дни и от срам та дойде и ме прибере. А и какво ще прави детето ми без баща, без баща не е хубаво, ще си наложа, ще търпя. Ама дойде време, сега си казвам, не, не си заслужава да слугуваш заради едно дете. Пораства, поема своя път и ти пак оставаш сам.
– Сега си сама, свободна. По-добре ли ти е?
– Не мога да кажа, че ми е по-добре. Ей сега високо кръвно трети месец, припадах даже веднъж ей тука. Това, сега дето викаш съм свободна, мога да предприема някакво пътуване, да отида някъде, ама не смея, страх ме е, държа се покрай оградите.
– И сега няма радост?
– Няма. Дай боже да дойде, ходи ми се, искам, ама… Пък сега за сина се грижа, той пък се развежда.
– Дет се вика умиране има, отърване няма?
– А, точно! То какво толкова на тия години? Хем ти се иска да живееш, хем си казваш защо ли. Абе, живее ми се още малко. Книжки си чета, телевизия си гледам, контактен човек съм. Никога няма да скучая и сама да остана. Само това кръвно да се оправи.