January 28, 2015

People of Sofia Ви поздравява за дългите новогодишни празници с втората част на интервюто ни с една от най-интересните, популярни и освободени дами в София и въобще в България, жена, която разкрива много от тайните си специално за нас – нееднозначната Иванка Курвоазие. Enjoy.

– Вече сме на прагат на новата година. Нека завършим тези досадни ретроспекции с това каква беше за ваз 2014 година.
– Казвала съм в някакво интервю, ако не се лъжа, разбира се, че неуловимите движения в недрата на душата ми, винаги по един тайнствен начин са били свързани с катастрофите и радостите в живота на нацията. Топовните гърмежи на историята винаги са отеквали в спалнята ми. Неусетно човек започва да се повтаря в интервютата, които дава. Може би така се ражда мадростта. Две хиляди и четеринайста година мина като парен валяк прес сарцето ми. Както в личен така и в професионален план. Напълнях доста. След това свалих десетина кила, които после бързо качих. Почти не можах да ползвам отпуск, ни ми остана време. Работих много, много се забавлявах, много страдах, смях са, плаках, свалях правителства, гласувах, имам една тениска, междо другото, на реформаторити. Много избеля, искара едни избори и две пранета, ма си я носа. Подготвям новата книга, работя вархо няколко неща едновременно, купих си няколко декара земя в Казичене, ше си направя градина, с домати, краставици, тикви, моркови, чушки, зеле, от много години копнея за това. Събирам пари за трактор. Купих си няколко чифта хубави обувки. Имам няколко кариеса, които не можах да оправя през 2014 година.
– Споменахте астрологиата по нагоре някъде. Ето, точно в този период излизат всякакви прогнози за 2015. Как смятате, говорят ли ни звездите, небето, фселената?
– Разбира се, аз вярвам в това. Бабата на Азис, веднъш ми каза, че безредните линии по ръцете, отайката ф ена чаша кафе, полетат на птиците, нощните пеперуди накацали по тавана край крушката, на терасата където сме седнали, хвърлените карти и подредбата на космиеските тела, нашепват едно и също, защото фсичко това е написано от една и съща ръка, и ако човек може да прочете онова, което е написано, ще види какво идва.
– Изками се да разчупим малко разговора. Коледа мина и може да си позволим да сме малко по-палави. Имахте ли много секс през годините, Иванка. Доволна ли сте?
– Имала сам много любов в животат си. Заболеари, архитекти, колтурни аташета, строитили, военни, артисти, интеликтоалци. Музиканти, научни работници, гребкини. Всякакви, всякакви. Опитала сам от фсички в тоя живот.
– От много време искам да ви питам, като предварително ще ме извините за неподходящиа въпрос за ена дама, но праили ли сте секс за пари? Ше ви помоля да сте абцолютно чесна.
Няма да скрия, случвало са е. Даже тука, приди дистина години имах един случай. Един господин възрастен, доста по възрастен от мене. Белокос, с костюм който мирише на нафталин, с нелепи слънчеви очила. По нещо ми напомни на Карл Лагерфелт. Но по сочен някак си.
Срещнахми се на Витошка. Заведи ме в някакъв офис, на негов приятел, в едно от кооперациите. Отначало имаше нещо като интирвю или опознавателен разговор, на чаша уиски. Ас седях на древен плюшен диван, а той на бюрото. Отвори някакви бонбони, аз се разсмях. И ядки, имаше някакви ядки. Аз му се смях за бонбоните. Обаче накрая ги изядох. Издох и ятките. Бил пенсионер. Бивш колоездач. Бисексоален. Беше дженталмен според собствените си критерий. Извади някакъв чаршаф и застели дивана. Тоя чаршаф ме смая. Попитах го дали иска фактура. Смях се почти през цялото време. Той беше доста възрастен, не можеше да мо стане както трябва. Целуваше ме по гардите. Като си затръгвах си забравих телефона, па се връщах, па едни звънци, па едни крясъци под балкона.
– Важна ли е еротиката в ежедневието ни. На ден се виждате с много хора, преминавате през тях. Кое е това, което би спряло погледа ви в човек?
– Мисля, чи да. Мисля, че всщноз последния и най тромавия канал на общуване са думите. Те винаги изостават, догонват, настигат, често изкривяват онова, което се случва междо нас или се опитват да го скрият. На едно енергийно ниво всичко е ясно и далеч претхожда думити, начинат по който се гледаме, интонациите, езикат на телата, да речем ето ни нас: ас и вий, тук, на Рафито, иска ми се да бяхме дошли прес лятото, но и сега е хубаво с ланпичкити, с чашити ни, вий сидити срещо мен, сас своето малко старомодно, жорналистическо магнетофонче, четете вапросите, които сти си написали предварително с химикалка, на рака, смятати да ми платити питието, на мен това ми доставя огромно одоволствие, разбира се ще се въспротивя, за да доставя още наслада и на двама ни, накрая ще склоня. Ние сме две космически животни едно срещу друго, някакъв мъж и някаква жена, една обикновена двойка на една маса, малко преди празниците, вий ме желайти и ви е трудно да го прикривати, опитате се да запазите равновесие върху това тънко въже на желанието. И двамата сме наясно за какво става вапроз, аз смятам да отклоня предложението ви и вие го предчуствати, и може би това ви изнервя малко, но и обостря желанието ви. Шампанското което сте поръчали е добре охладено, нощта е прет нас. Нощта е обещание.
– Имала сте периоди, в които сте била много лошо момиче. Как сте отговаря ли на упреците, укорителните погледи, думите на съседката зад гарбат ви?
– Съседити ми ме обичат, въпреки или точно заради моята лека ексцентричнос. Обикновено влизаме в страхотен конфликт в началото. После нещо се случва, самия живот ни принуждава да отворим сарцата си един за друк. Например имам ена съсетка на етажа, рускиня. Сега почиствам у тях два пъти в седмицата на часно. Покани ме да ида с нея в Москва за празницити. Казах й че няма да стъпя докато не падне Путин.
– Хайде да влезем ваф вас и да погледнем в дошата на Иванка. Изкате ли? Да загърбим предрасадаците, чуждото мнение, да останем голи, образно, разбира се. Какво не е виждал никой във вас? Какво не сте показали на светат?
– Мисля, че светат все още не е видял най красивите ми гоблени. Гоблените на душата ми. На това изкуство ме научи една поертиерка от блока на ходожествената академия, в студенцки град, преди повече от десет години, когато непрекъснато ходех там. Тя вече не е между нас, Царство й небесно. Беше прелестна жена. Пушачка, с едно око. Мисля, че беше влюбена в мен, но никога не се стигна до нещо по така. Имам о нас един незавършен гоблен от нея. Тайната вечеря.
– Мечтаете ли, Иванка? Вечер, когато заспивате, какво искате да ви донесе новиат ден, месец, година, животът?
– Разбира се, но това е личен вапроз. И като всяка звезда ще си запазя правото да не ви отговоря.
– Прави ни впечатление, че флиртувате така, леко с мен. Докосвате ме уж неволно по коляното, щипвате ме по бузките с Ах, ама може ли сега такъв въпрос, мрасник такъв, оправяте си през две секунди косата, мигате на парцали. Дайте препоръка на нашите читателки как да привлекат внимание към себе си на някой красив маж?
– Мисля, че фсъшнос, искати да ви дам нещо съфсем друго.
– Умберто Еко написа и посвети “В името на розата” на вас, повечето любовни песни на Веселин Маринов са за вас, Рут и Кичка ви мразят открито за красотата и чара ви, Петя Буюклиева бие редовно мажат си след авантюрата му с вас, Азис си пусна брада, само и само да отидете и да изчистите у тях, с надеждата да го вдахновите за нова песен…Каква трябва да ена жена, за да вдахновява?
– Ами, хубаф вапроз. Каква трябва да бъди? Да бъди елигантна? Да прави изключителен кекс? Или да има свеш дъх? Или да се чуства конфортно със себе си? Или да бъде във война със себи си? Сарцето й да бъде оголена жица? Не знам. Кой знае.
– Често ходите да позирате на младите склуптори, особено след диета, ф Художествената академиа. Какво виждате в очите на младите хора? Намирате ли там надежда за себе си и светат?
– Гледах скоро едно видео, някакво момиче как крещи пред парламента в Скопие, студентка. Какъв огън, какъв гняв, каква енергия. И всичко, което предстои, всички провали, компромиси, всички изгубени битки, всички невидими поражени и всички сълзи, тихия ужас на минаващите през сърцето години, умората, нямат значение, това го има само в младостта. Тая свещена глупост, да пожелаеш да обърнеш света.
– Нека се ориентираме кам превършване. Има ли нещо, което искате да искрещите на света, но така че да се сепне, да се замисли?
– Светат е красив и жесток господине, а асам едно малко момиче което го го гледа с ужас и одивление и с надежда, три години преди да навърши шейсет. Света е бурята в сарцата ни. И даже да изглежда, че онова, което движи света може да бъде измерено в графики, проценти и печалби, мисля че това не е така. Защото сърцето е черната кутия в която е навита нишката на съдбата. Личната и световната. яростта, ревността, страха и силата ни, онова което предопределя нашите избори е в сърцето. То избира вместо нас. Кой беше казал, че всички правят планове а не знаят дали ще доживеят до довечера?
– И един малко клюкарски въпрос. Вярно ли е, че сте заплашили Николета Лозанова, че ше ти отрежа рачичките, ма, да те видя тогава как шси местиш картинките, само да сам та видяла да ма преследват папараците ти, след което сте й била два шамара?
– Истината е, че с Ники не сме близки. Но и никога не сме били в лоши отношения. Дори, когато гръмна скандалат с оная снимка на Ники и Валери във фейсбук, и нацията се раздели на две, хората се настроиха един срещо друк, не ми се наложи да избирам междо Алисия и Николета, може би защото сам, абе, какво ли ни ми е минало през главата за тия години, некак си, оспях да запазя добри отношения и с двете, сега от дистанцията на времето, вече като погледна си казвам, че сигурно не е могло и да бъде по друк начин, скандали, сълзи по сутрешните блокове, огорчение. Млади хора, влюбват се, разлюбват се, разделят се, събират се, карат се. Тва са нормални неща. Да сме живи и здрави. Дечицата растат, ние старееме и така. Има някаква приятна ирония, в това, че детето на Валери от Алисия се казва Валери, а детето му от Николета се казва Никол. Между другото Ванко Ено подари и на мен същия анцук за шестотин лева, какъвто подари и на Николета. Друк е вапросат, че го при клането на едно прасе в Чирпан, го сасипах тоя анцук. Сега си го нося вкъщи понякога. Това за което говорити са просто слухови.
– Нека завършим с ено малко обращение към балгарскиа народ, все пак ни се иска да дадем избор на хората и да не е само на президента.
– Искам да им кажа за ония десет трескави секунди, след няколко часа, в които всички ще бъдем едно. Без изобщо да сме се виждали или да се видим някога. Тия десет секунди на чисто озарение са всичко, в което вярвам. Десет секунди в които всичко, абсолютно всичко е възможно. Десетте божествени секунди, преди пристигането на Бъдещето. Нещо се отваря в тия мигове. Небето вътре в нас се слива с небето над главите ни. Това е вратата на мечтите. Ако може, сутрин като се събуждаме, да я открехваме леко.