January 28, 2015
“Когато се разхождаш с микрофон в ръка по улиците, животът придобива форма на стар семеен албум. Хора, лица, ситуации. Непознати, но много твои. Сякаш си живял почти половината от времето им в тяхното тяло. Депутати, просяци, чалгаджии, артисти, скинари, пияници, чиновници, хипита, юпита, сгодени, разведени, влюбени, пенсионирани, уволнени, назначени, здрави, болни, щастливи, унизени, самодоволни, вярващи. Различни и толкова еднакви. Като мен и теб. Като нас. Жени, които се прибират кисели от пазар, а ти ги питаш „За или против пушенето?“. Мъже, които са казали на жените си, че са до магазина, а се напиват в градинката, а ти ги питаш „Българинът алкохолик ли е или романтик?“. Хора с дисертация по философия, които ровят в кофите, а ти ги приканваш да „обещаят нещо на политиците“. Депутати, които с пъшкания слизат от колите си, подминавайки нагло въпроса „Постите ли?“ и тинейджъри, които трябва да са на училище, а се натискат и им дреме ти какво питаш и за какво обикаляш тия студени, софийски улици. И ти се приисква пак да си тинейджър и да се натискаш и да бягаш от училище и да не ти пука за контролното и за неизвинените и за нелепите въпроси на някаква си репортерка, защото бъдещето е пред теб. А в него няма нещастни родители, данъчни декларации, просещи професори, а депутатите са смешни герои от телевизионни скечове. В бъдещето няма болка, то винаги е прекрасно. Там винаги си Мис Плеймейт, а не сервираш пици на кисели снобари в гъзарската пицария. Гаджето ти не работи на бензиностанция, а е световен шампион на Формула 1. И животът не е толкова прекрасен, но е приемлив и го търпим, защото чакаме Бъдещото, което винаги е по-добро от Настоящето. Което ще дойде и ще оправи нещата. Което търся с микрофон в ръка всеки ден, по студените софийски улици за да го попитам “За или против силикона?“(репортаж,който ще остане в световната история)…Завинаги!”